Когато се чудим как бихме могли лекува диабет, веднага се сетихме да трансплантираме панкреаса, органа, който произвежда инсулин. Трансплантацията може да постигне инсулинова независимост, да намали усложненията на диабета и да подобри качеството на живот. Ако други органи се трансплантират успешно, защо същото не би се случило и на панкреаса? Още повече, ако вземем предвид, че Испания е световна референтна държава, що се отнася до трансплантациите, със система, на която всички завиждат.
Отговорът е ясен: вторичните ефекти. За да избегнем отхвърлянето на присадката, трябва да използваме имуносупресивни лекарства за цял живот и тези лекарства ще доведат до намаляване на защитните сили и по-голяма податливост към инфекции или тумори, в допълнение към диария, хипертония, умора, загуба на костна маса. Като се има предвид, че имаме инсулин, с много по-малко странични ефекти от споменатите лекарства, трябва да подберем много добре кандидати за трансплантация. По-голямата част от избраните са пациенти, които във всеки случай трябва да се подложат на лечение, за да се избегне отхвърляне поради необходимостта от бъбречна трансплантация, която може да предшества панкреаса или да се извършва едновременно.
Най-добрите кандидати за трансплантация на панкреас биха били хора със захарен диабет тип 1 с краен стадий на бъбречно заболяване, които ще се нуждаят от бъбречна трансплантация. За изолирана трансплантация на панкреас би трябвало да се ограничим до пациенти с анамнеза за тежки и чести метаболитни усложнения (хипогликемия, хипергликемия, кетоацидоза) с лошо качество на живот, невъзможност за постигане на приемлив метаболитен контрол с конвенционални инсулинови схеми или с помпа на инсулин, с последващия риск от развитие на усложнения, или при тези хора, на които прилагането на инсулин причинява психологическа травма, която ги уврежда. Макар и много рядко, не е невъзможно да се намерят пациенти с алергии към всички видове инсулин.
След като пациентът бъде избран, бихме могли да трансплантираме целия панкреас или само частта от него, която секретира инсулин, т.е. островчетата Лангерханс, чиито бета клетки са отговорни за производството на хормона. Трансплантацията на цял панкреас е по-агресивна операция, но с по-висок процент на успех.
Обща трансплантация на рак
The обща трансплантация на панкреас започва да се практикува при хора през 1966 г., с лоши резултати, така че през 70-те години се извършва изключително. Постепенно се въвеждат по-добри имуносупресивни лекарства, с които броят на трансплантациите постепенно се увеличава, достигайки пика през 2004 г. Ако броят е намалял през последните години, това се дължи на резултатите, постигнати с конвенционални болус/базални лечения или с инсулин помпи те са се подобрили забележително, като също така намаляват усложненията, което води до по-малко пациенти, които отговарят на показанията за трансплантация, за които говорихме преди.
Едногодишното преживяване на трансплантирани пациенти варира между 96 и 99%, намалявайки до 89-91% на 5 години и 70-80% на 10 години. Трябва да се помни, че повечето от тези пациенти са имали деликатно здравословно състояние по време на трансплантацията.
Що се отнася до функционирането на трансплантирания орган, ранната недостатъчност през първите 90 дни се наблюдава между 8 и 9,4% от пациентите. На 5 години стойностите варират в зависимост от това дали е извършена едновременна трансплантация на панкреас и бъбрек, трансплантация на панкреас след бъбречна трансплантация или изолирана трансплантация на панкреас, като съответните проценти на функциониране на трансплантирания орган са 73, 65 и 53% . Счита се, че трансплантираният панкреас функционира, ако пациентът е напълно независим от приложението на инсулин, въпреки че не всички центрове имат еднаква дефиниция (сред включените параметри са производството на С-пептид, гликиран хемоглобин, хипогликемия). В Съединените щати е предложено определение за трансплантирана органна недостатъчност, което включва необходимостта от поне 0,5 единици инсулин на кг телесно тегло на ден в продължение на 90 последователни дни.
Трансплантация на панкреатични островчета
The трансплантация на панкреатични островчета той е по-малко агресивен от пълната трансплантация на панкреас, по-безопасен и по-евтин. Обикновено 500 000 или повече островчета от трупове (необходими са множество донори) се инжектират през кожата, през катетър, който отива към черния дроб и оттам към порталната вена (свързва черния дроб и панкреаса). Може да се направи и при пациенти, които получават бъбречна трансплантация (всъщност трансплантациите, извършени в Испания, са били при пациенти, които също се нуждаят от бъбрек). Трансплантацията на островчета се счита за извършена в контекста на контролирано проучване.
Резултатите са по-лоши, отколкото при трансплантацията на целия орган: една година работят само наполовина, а на 5 години между 20 и 30%. Резултатите обаче се подобряват с подобряването на техниката: ако вземем предвид трансплантациите, извършени от 2007 г., на две години 55% остават независими от инсулина и на 3 години 37-44%. Често се изисква реинфузия на островчета, но тази необходимост намалява, така че ако преди това е била необходима при 60-65% от пациентите в най-новата ера, по-малко от половината се нуждаят от нея.
При проследяването между повече от 3 и 5 години, включително всички времена на трансплантация на островчета, 60% от пациентите и броят на хипогликемията постигнаха почти нормален контрол (с гликиран хемоглобин под 6,5%). Тежкият намалява от повече от 90 % преди трансплантация до по-малко от 10% на 5 години след трансплантацията.
Трансплантацията на островчета е по-малко агресивна, но с по-лоши резултати. Фактът, че се нуждаят от няколко донори (от 2 до 4), освен че затруднява синхронизирането на трансплантацията, води до излагане на реципиента на антигени от различни донори, което може да предизвика процес, който може да доведе до проблеми при намирането на донор съвместими в бъдеще. Текат проучвания с помощта на един донор и трансплантация на по-малко островчета, благодарение на техники, които улесняват оцеляването на островчетата.
Техниките за събиране на островчета, пречистването им, капсулирането им за удължаване на тяхното оцеляване, разработване на нови имуносупресори с по-малко странични ефекти непрекъснато се изследват и разработват. По отношение на имуносупресорите обаче трябва да се има предвид, че без тях е трудно да се направи, тъй като ако не спрем имунния отговор, вероятно пациент, получил трансплантация, ще получи имунен отговор срещу него, тъй като диабет тип 1 е автоимунно заболяване, въпреки че работи и за индуциране на толерантност към имунитета.